Оркиносът, 300-килограмовия праисторически сафрид, може да подплаши туристите по плажа това лято. Огромната риба, която носи името си от гръцката дума за тайнствен, тормози от столетия въображението на родните рибари.
За последно преди 15 години водолаз от Ахтопол ни потърси, за да свидетелства, че е открил между скалите мъртва една от тези риби. Той дори я издигнал на повърхността, за да си направи майтап с чакащия го на брега приятел, който почти полудял от ужас. Нашето разследване ни отведе до ахтополския писател и местен учител Георги Долапчиев, който свидетелства, че през 1962 година двойка оркиноси са скочили във въздуха на метри от лодката му.
По-късно открихме известната снимка от 30-те години на миналия век от Несебър. На нея се виждат група мъже около заловен в талян оркинос. Проучванията ни показаха, че в Бяла навремето са ловили този гигант с трактор. Вързвали са парчета кърваво месо на огромна кука, закачена на дебело въже. След това са теглели рибата с машината.
Оркиносът е опасен за плуващите, защото обича да скача безразборно във въздуха и да се плюсва с всичките си килограми във водата. Мнозина го бъркат с делфините, които правят такива номера само по време на атракции.
В източното Средиземноморие се срещат оркиноси, даже са специалитет в менюто на турските ресторанти. Месото на рибата обаче е кърваво и малко блудкаво и за това на юг предпочитата да правят осолено филе от него.
Във Варна и досега наричат сафридите по педя оркиноси, когато бе публикувана историческата снимка от Несебър, даже виликият рибар Агоп Агопов се удари по челото от почуда.
Една история от последните срещи с тази риба, описана от чичо Стати от Несебър:
„Беше есента на 1953 или 54-та година. Целия град миришеше на печен паламуд и най-употребяваната дума беше паламуд. Ние с Кибока, макар че бяхме ученици, цялото си свободно време прекарвахме на морето, и по-точно – до хангарите на Морския клуб към ДОСО Поморие. Още си спомням този ден и как корабчето „Чайка“ леко се поклащаше, швартовано на кея. А ние забърсвахме и почиствахме чепаретата, с които по-късно бай Паскал и Ноното ни бяха обещали да ловим паламуд.
Малко по-навътре, на около миля от фара, беше станало цяло село от лодки. Ноното се зае с подготовката на двигателя „Скандия“, запали бензиновата лампа и започна да нагрява плочата, която се намира отгоре. След 10 минути тя вече беше нагорещена до червено, завъртя маховика и двигателят запя своята бавна и ритмична песен. Ние вече бяхме привършили с подготовката и скочихме на кораба.
Бай Паскал отвърза въжето, отласна от пристана и скочи на борда. След това насочи кораба право към „селото“. Пуснахме чепарето и след малко вече имахме няколко уловени риби. Унесени в риболовната си треска, чухме вика на бай Паскал:
– Оркинос, Оркинос, Оркинос… Той сочеше с пръст встрани. На около 300-400 метра от нас, една огромна риба скочи на височина 2-3 метра и падна с грохот по цялата си дължина. Още си спомням сребристото като метал, огромно тяло и как се вдигат пръските морска вода. Това се случи на няколко пъти. От еуфорията не си спомням добре какво разказваше бай Паскал, но си спомням как казва, че това е „ловец с големи очи“. Много рядко виждана и още по-рядко улавяна риба – на 10-15 години веднъж“.

На историческата снимка върху рибата е Иван Зарганата,
легнал до рибата е неговият баща Фильо Зарганата…
Изправеният мъж вляво от опашката, държащ навито въже в дясната си ръка, е Неделчо Калдърдонов